Кошарата

На човек рядко му се отдава възможност да избяга напълно от реалностите на ежедневието си. Имам предвид наистина и буквално да „избяга”. Когато от няколко дни вече не знаеш кой ден е днес и коя дата, тогава знаеш, че си постигнал това бягство и с определена доза сигурност можеш да предположиш, че ти е хубаво (освен ако не си корабокруширал на самотен остров с една топка за компания и те боли зъб, но това е друг филм). Дори можеш с определена доза сигурност да предположиш, че си на една хубава ваканция.
Тъй като за известно време бях един от тези щастливи хора, реших да споделя изживяванията ни, при това доста подробно, не само защото се надявам на някого да му е интересно, но и защото, когато разкажеш историята, това част от пътешествието – по този начин вътрешно го изживяваш отново. С една дума – по чисто егоистични причини, които допълнително се допълват с факта, че сега, всеки когото срещна ще пита: „Как беше в Непал?”, а аз ще отговоря „Супер!”- и за очакващия поглед мога да допълня „За повече побробности, моля вижте „Кошарата.org!”

…

Ден 1

Един от тези дни, в които се събуждаш много рано и погледа ти е мъглив, усещаш лек металически вкус на небцето си, леко си замаян и възглавницата ти има по-силна притегателно поглъщаща сила от черна дупка. Но ставаш и се понасяш бавно с хавлия в ръка към душа, при това с прилично добро настроение (доколкото това е възможно в 5 сутринта), защото знаеш, че ти предстои началото на нещо доста интересно.

Багажът е готов. Набързо набутаните в гърлото препечени сандвичи, карат тялото да рестартира системите и да почне най-после да функционира, излизайки от Stand-by режима.

Ето го и позвъняването по телефона. Мятам раничката на гърба. Като за 21 дни в далечна непозната страна е прекалено лека. Последно колебание – дали пък да не си взема един спален чувал все пак. Планът е да се купи от там, ама някак си така – за самочувствие – за баласт, че си тежа на мястото и няма да ме отвее вятъра…
Мятам се в буса и поздравявам бъдещите спътници, с които следващите седмици ще сме все заедно. Там вече са Чачи, Мария и Ицо, с когото сънливо се запознаваме.

Отиваме на автогарата, откъдето взимаме Ценко и Ирена, които имат тежката съдба, вече да са пропътували нощта, идвайки от Тутракан и затова заслужават няколко минути за кафе.
И потегляме.
По пътя за Истанбул тук-таме правим пиш-пауза. Преди да минем границата, всеки гледа да навакса с последни телефонни обаждания.
Има две конкурентни торби със сандвичи – на Мария и на Ицо. Тежко е да си жури, но някой трябва и тази работа да върши, затова „пробваме” ту от едните, ту от другите. Пием сок (!!!) от ябълки.
Навлизаме в Истанбул. Там ни очакват редовните задръствания, но ние сме спокойни – имаме премного часове резерв. Трябва да стигнем до летището Сабиха в азиатската част.

Навлизаме в летището и се оглеждаме къде да се настаним на катун. Имаме 7-8 часа да убием и затова завладяваме няколко от оскъдните като бройка пейки. Кратко разузнаване на лъскавото ново летище показва, че има къде да се закупят лири на приличен курс, храната във всички капанчета е скъпа, но пък има студен Ефес на приемливата, макар и болезнена цена от 5 лири.
Оказваме се подготвени за „убиване на време”. Все пак всеки, докато е седял на работа си е мечтал да му бъде скучно и да се чуди какво да прави, та кой си има книжка, кой списание. Чачи вади зарове и предлага да играем Барбут. Аз лично така и не знаех, що е то „барбут” и има ли почва у нас. Предполагах, че е нещо като зоб и слама, съдейки по песента „Бягат конете”, където „конярите мятат барбут”.
Насядали на гранитния под в кръг и хвърляйки зарове сме голяма атракция за преминаващите пътници и персонал на летището. Но пък мисията е изпълнена – убиваме 2-3 часа.
Дават и някакъв мач, който явно е интересен, но аз се отдавам на четене на Пратчет.
Идва време да си чекираме багажа. Оказва се, че полетът ще закъснее един час. Вече започва да става досадно, но няма как. Играем белот на масите на едно вече затворено ресторантче.
Най-после политаме и всички спят.

Ден 2

Кацаме в Шарджа сутринта, където ни лъхва познатия ми много горещ, много влажен въздух. Всички с нетърпение чакаме да се запознаем отблизо с многорекламираните от Чачи скаридки на скара. За голям наш ужас, такъв вариант вече не съществува и с мъка прибутваме някакви местни сухи сандвичи. Бирата вече е на цена 10 долара за малка бутилка. Затова пък в безмитния магазин има промоция – 4 кенчета Карлсберг на цена 5 долара. Вярно не са студени, но пълно щастие не че няма, но е скъпо.
Налягаме по пода. Тук поне са се постарали и има мек, относително чист мокет. За сметка на това климатикът духа доста силно отгоре. Все пак, трябва да се въздухът с усещане за сауна извън летището.
Екраните изписват, че самолетът ни отново ще закъснее поне с час. Започваме да осъзнаваме, че вече сме в земи, където времето е нещо доста относително. Единствените притеснения са свързани с факта, че в Катманду, а и в цял Непал, заведенията работят до 22:00 ч, особено кухните им. И усещаме, как следващото кулинарно изкушение, по което точим лиги, базирани на разказите на Чачи, отшумяват.
Мятаме се нетърпеливо и припряно на самолета. „Айде, айде, че имаме пържоли да хващаме!”.
За съжаление, когато прелитаме край Хималаите вече е съвсем тъмно и не успяваме да зърнем Еверест отгоре.
Около 20:00 ч кацаме на мрачното летище в Катманду. Цялото е облицовано с червени тухли, а осветлението е от рехави луминисцентни лампи. И не стига това, ами затъваме в бюрокрация. Попълваме чинно анкетна карта и молба за виза, а симпатичен Непалец минава покрай опашката с телбодче да закрепи снимките ни към молбите. Визата като цяло е формалност за да ни вземат едни пари.
С багажчетата се нареждаме на гигантска опашка пред митницата. Като ни вижда група бели глупави туристи един митничар доближава и пита откъде идем. „От Истанбул.” Човекът мига на парцали – такъв полет няма. „От Истанбул през Шарджа”. „А!”- отговаря митничарят, „Елате след мен!” Разбутваме опашката и подминаваме скенера. „Приятно изкарване!” Човекът явно прецени, че ако си минал тези две дестинации, явно нямаш нищо, което да е интересно за Непалските митници.
Излизаме в залата за посрещане, която е празна, но от другата страна на голяма стъклена витрина има гигантско множество, което лепи носовете си по стъклото в очакване да зърне очакваните кацащи. Не виждам там носа на Лори и решавам да постъпя хитро и да мина в гръб на множеството. Намирам Лори, която е пристигнала около 2 часа по-рано в претъпканата чакалня.
Навън е тъмно. На улицата има строг ред. От страната на летището няма никой освен няколко полицая въоръжени с „Космодискове” (както ги нарича Чачи) – дълги бамбукови пръчки, с които могат да се причиняват сериозни болки в гърба. Пътниците се насърчават бързо да преминат от другата страна на улицата, където има гъста тълпа от таксиджии, пътници, които се пазарят с таксиджии и безделници, които се пазарят с пътниците за бакшиш, след като насилствено са им носили багажа десетина метра. На нас космодисковите полицаи ни разрешават да останем до летището докато си намерим организирания бус. В цялата тая тълпа не го откриваме и спазаряваме две таксита. Тъкмо мятаме багажа в колите и пристига един човечец с бележка в ръка, който ни е търсил. Айде, прехвърляме багажите в буса наблизо. Един от безделниците грабва една раница и на бегом я отнася до буса и започва да си иска бакшиша. Мария се смилява над него и му дава един долар. Безделникът възмутен пита „Only 1 dolla? I help you!”, при което Чачи си взима долара от ръцете му с думите „Щом не ти стига, ай чао!”
Тръгваме с бусчето по улиците на Катманду. Минаваме в тъмното покрай бамбукови скелета, схлупени къщички и безкрайно много мотористи и рикши. Свикваме бързо с обратното движение. Лори отбелязва, че улиците са много по-чисти отколкото в Индия. Не искам да си представям Индия в този момент.
Бусчето свива в някаква много тясна, тъмна, пуста и стръмна уличка. „Тоз май ни води на ни е…”, въздъхвам аз. Шофьорът като че отгатнал тревогите ми отговаря ухилено „Shortcut!”
Навлизаме в Туристическия квартал Тамел. Разликата е, че има много повече пешеходци – все забляни туристи, а магазинчетата от двете страни вече не са или за вафли или за ориз, ами стават вече или за якета и пухенки, или за шалове и кашмир. Уличките са достатъчно широки за мине спокойно една нормална кола. Но затова пък, се правят сложни разминавания с две коли, някоя рикша, няколко мотора и гъмжило от блуждаещи туристи.
Стигаме до място, което на пръв поглед е същото като всички останали места, покрай които сме минали – от едната страна ресторантче и чейндж бюро, от другата безистенче с магазинчета за тениски с бродерия, магазинче за спални чували, магазинче за вафли и минерална вода. В края на безистенчето е входът на хотела.
Мятаме си бързо багажа и се събираме да ходим към ресторанта, че стековете не чакат, а вече е след 21 ч.
Сядаме и бързо обявяваме поръчка: „7 бири Еверест и 7 чеснови стека с допълнително чесън”.
Бирата в този край на света има едно собено приятно свойство – предлага се в бутилки от 650 мл. Неприятното е, че заради акцизите е скъпа и за по-малко от 2.5 долара трудно може да се намери в магазините, което значи, че по заведенията е трудно да се намери за по-малко от 5, колкото иначе може да струва цял стек. Пием си бирата и размишляваме над тези други теми, когато пристигат фъщящи и димящи нашите сачове с чеснови стекове и зеленчуци. Нахвърляме се върху пържолите като невиждали топла храна от два дни. След кратка неравностойна битка, горещите стекове отстъпват и изчезват безкрайно.
Скрежи се очаква да кацне в Катманду около 23:00 часа. Той ще хване такси като има възможно най-точния адрес на хотела: „Red Planet Hotet, Thamel area, Cathmandu”. Затова и сме спокойни за него. В краен случай може винаги да ни звънне един телефон. Още няма 23:00, затова решаваме да идем на бар с жива музика.
Трябва да се отбележи, че младите Непалци са доста надарени да свирят и пеят класически рок и поп парчета. По цялата улица се чуват доста читави групи, които пеят в този или онзи бар, обикновено разположен на втория етаж, над магазинчетата, където и ма и повече въздух.
С Лори решаваме да пробваме местното уиски, докато повечето залагат на сигурно – бири. Уискито става, а групата е супер, но вече минава 22:30 ч и групата приключва. Явно доста стриктно се спазват наредбите за нощния шум, защото града постепенно започва да угасва и всички магазинчета затварят, а баровете заглъхват полека. Допиваме си уискито, слушайки тихичко Creed и се връщаме към хотела.
Там се оказва, че Скрежи вече ни очаква. Даже е малко сърдит, че не сме му оставили бележка къде сме. Поемам политическата отговорност и отварям малка бутилчица ракия, с която да полеем срещата.

Ден 3

Очаква ни културна програма – предстои да се запознаем с по-важните забележителности на Катманду.
Качваме се в бусчето, всички тежко въоръжени с фотоапарати и камери и се отправяме към Бактапур – стария град.
Още на паркинга ни посреща симпатичен младеж, който ни предлага да ни бъде екскурзовод. Иска 1000 рупии (около 10 Евро). Ние обаче знаем, че ако не се пазариш в Непал за всичко, обиждаш труда на хората и затова бързо смъкваме цената на 400 рупии. Накрая разбира се му плащаме малко повече, а Скрежи, като истински Хамериканец и бакшиш му дава и всички са много доволни.
Купуваме си билети, докато се опитват да ни продадат Кукри (местни извити ножове) и накити. На входа на стария град има един перфоратор, с който ако искаш, можеш доброволно да си перфорираш билета. Но пазача го няма.
Младежът екскурзовод се оказва доволно начетен (или опитен) и ни запознава с основните видове храмове, с десетките божества, на които трудно се помнят имената, както и с подробна история на сградите.
Тук разказът ми преминава в картинки, защото думите няма да ми стигнат…

По уличките…

Най-високата пагода в града – петстъпална.

А на площада пред нея има чешма, което е много удобно за къпане на децата.

Което не е странно, защото и възрастните така се къпят…

На единия площад продават леща:

А на другия грънци:

Като цяло нормалният живот си кипи…

На връщане от Бактапур, шофьорът мина през едим тесен черен път край летището, за можем да видим гледката към града отвисоко.

Но не всички гледки са все така хубави…

Движението по пътищата:

След това, се отправихме към Голямата Ступа – най-големият Будистки храм в Катманду.

Молещите се:

И туристите:

Там обядвахме на покрива на едно хотелче точно над площада със ступата и след някоя и друга бира се отправихме към свещенния храм, където горят труповете на мъртвите.

Сувенири – маймунски череп:

Естествени бои:

Туристически атракции:

Когато някой почине, традицията е да се кремира на публична клада край храма. Всеки, който идва на погребението донася по едно дърво за кладата. Ако телата не бъдат кремирани докрай, няма да бъдат и напълно пречистени. След като кладата догори, останките и пепелта се хвърлят в реката, която тече до храма. Реката се влива в свещената река Ганг.

Около храмовете има множество параклиси. Около тях се въртят „свещените мъже”, които освен че са забавно боядисани са си чиста проба просяци, които се пазарят колко пари да им се плати за една снимка и пушат по цял ден трева и хашиш.

Около храмовете се навъртат и всякакви животни, но най-вече маймуни.

А в парка до храмовете освен цели стада маймуни има и цели стада сърни.

А животът наоколо си тече нормално – децата се люлеят на големи бамбукови люлки:

След дългите обиколки на града се прибрахме изморени в хотела и след бързо освежаване отидохме на лов за пухенки и спални чували. След малко обикаляне и много пазарлък бяхме горди притежатели кой на пухен чувал, кой на пухено елече, кой на цяло пухено яке.
Доволни, отидохме отново в любимото заведение с пържолите и студените бири.

Следва продължение…

Публикувано на Wednesday, 10 November 2010г. в 10:53 в категория Пътеписи. Може да следите коментарите по тази публикация чрез RSS. Може да споделите вашето мнение, или да използвате trackback от вашата лична.