Всички хора, места и събития в този кратък разказ са напълно реални и нямат нищо общо с плодовете на въображението на автора.
Вечерта започна нормално и както последните 4 вечери – с чудене какво точно ще се прави тази вечер. Завъртени бяха няколко телефона и се оказа, че някой си Федя* (името е сменено с цел защита на свидетелите) има свободен апартамент на свое разположение в резултат на успешно проведена акция по отърваване от родители и заточването им на далечна дача. Вярно, апартаментът беше на другия край на света – чак на Демодедовская, което даже по името му може да се познае, че е далече, но пък какво. Така или иначе разстоянията се измерват със станции на метрото, а щом донякъде метрото ходи, значи и ние можем да ходим дотам.
До Демодедовская се стига лесно, а от там нататък Федя ще ни посрещне. Срещата се прави на Макдоналдс, защото любимият Макдоналдс освен, че е синоним на прилична тоалетна за всеки турист, също е и така добър да лепи големи високи емблеми насам и натам, които да се забелязват отдалече.
Оказва се, че все пак има план. Той включва следните точки:
1. да ходим да пийнем по нещо
2. да пообщуваме (много любим местен израз)
3. после ще видим
Пийването става в междублоковото пространство. Масата е импровизирана върху случайно озовало се там бетонно кубче.
Първо трябва да се запознаем „Запознайте се с нашите добри приятели от България” – „Андрей-Иля-Андрей-Альоша-Андрей-Ваня-…” „Абе така и така няма да си запомним имената, дай да пием”…
Раздават се пластмасови чашки от около 330 гр (така установи набитото ми кръчмарско око). Пълнят се до около една трета. Официално се обявява, че има и Спрайт за после. „За знокомства!” Так. Първата наздравица е отминала, първата чаша също. Няколко секунди мълчание докато Спрайта минава от ръка на ръка.
Пристига един симпатяга, който опитвайки се да не падне назад ходи малко в стил „лимбо”. „Знакомься с наших друзия из Болгарии!”. Хваща се за мене „ОЛЕГ!” „Андрей” „КАК?” „Андрей” „Он же Как наШий?! Привет! А водку ему дайте!”
Започва нов кръг. Ритуално се разлива. За какво ще се пие сега? „За Москву”
Трябва нещо да се изпее за „нашите приятели от България”. Изведнъж имаме чувството, че сме се озовали на стадиона. Новите ни приятели остават голи до кръста. Няколко добре анимирани „песни” от репертоара на „Спартак” Москва. Оказва се, че вече сме вътрешни с хардкор агитката. Иля гордо тупа плешка, където е татуиран герба на Спартак.
Почват да се чуват викове от близката тъмнина. Друга подобна нам група не е съгласна, че освен „Спартак” друг няма. Явно ще се бием. „Не бе момчета, не пред нашите приятели от България” „Няма страшно, ние сме по-силни!” Ние даваме заявка, че ако се наложи и ние ще помогнем с каквото можем. Бурна радост. Вече наистина много ни обичат. От много радост вече даже не им се и бие.
Налят е третият рунд. Вече няма ред и не се изчакваме, но поне и без тост е ясно, че пием за „Спартак”.
Най-високият и съответно най-мършавият младеж, чието име си остава незапомнено се спряга за тромбонист. Иля се спряга за барета.
Пили-недопили тръгваме нанякъде. По пътя научаваме, че отиваме на концерт. На Ска Пънк концерт.
Влизаме в клуб „Квадрат”. Той е базиран в пристройката на един блок.
Обичайната проверка за оръжия. После „Това са нашите приятели от България”. Всичко е точно – влизаме без вход и ни водят към почетно място почти на сцената. Оказва се, че нашият, дългият човек е тромбониста на групата, а Иля ще го раздава охрана на сцената. Концерта започва, много поздрави на всички от вокалиста, „А сега искаме да поздравим и приветстваме нашите приятели от България”, аплодисменти, ние махаме от сцената.
Първо парче. Започва добре. Стигаме до жицата и изведнъж се разразява страховито пого на дансинга. Иля, освен че пази сцената, от време на време скача в мелето и показва как стоят нещата.
Второ парче. Ние си се кефим. Идва Иля и кани в мелето. Отказваме учтиво.
Трето парче. Иля ни хваща неподготвени и докато се усетим вече сме в средата, където или се блъскаш и се пазиш с юмруци или те стъпкват. Вилнеем и ние, но след няколко по-сериозни крошета, едното от които в лицето, благодаря, се измъкваме се по тъч линията и си заемаме ВИП местата до сцената, далече от хвърчащите юмруци. Като се загледаш по-внимателно в кълбото от разярени хора, което се люшка насам-натам, можеш лесно да откроиш едно джудже, което с невероятна злоба и боксьорска стойка раздава обич на всичко, което попадне в обхвата му.
Концертът е внимателно анимиран. Вокалистът ту е по нощница и гащи, ту е гол до кръста и се наблюдава шахматната дъска татуирана на гърба му, ту е в искрящ гащеризон, ту е по садо-мазо прашки. Мелето също е под привиден контрол. В края на всяко парче се разплита и тогава ясно отличими хора културно ръкопляскат и крещят. Иля често прави специални подредби – ту ги дели на две групи, които се сблъскват в средата, ту образува кръг, в който изведнъж всички се срещат. Важното е да бъдат всички помляни. От време на време изпада по някой с разбита уста или привил се от болка. А от време на време се намира и по някой да скочи от втория етаж от балкона върху мелето, което навреме го хваща подхвърля и после бързо поглъща и смила.
Концертът завършва с признанието, че сигурно е бил най-слабия и най-грозния, който публиката е виждала.
Пред клуба изчакваме да дойдат и музикантите като през това време отговаряме на подобни въпроси по подобен начин „Как така се озовахте тук?” „Долетяхме със самолет”. Следва дълго прощаване с „приятелите от България”, които отиват чак в апартамента на въпросния Федя. Иля се разделя с тромбониста с горещи прегръдки поне 6 (шест) пъти.
По пътя Иля ни обяснява за нещата от живота: „В света просто няма агитка, която да е в състояние или изобщо да има желанието да се изпречи на пътя на руска агитка, камо ли на тази на Спартак. Трябва да си купим пиле. Щом нямаме пари можем много лесно да се сдобием с такива, само трябва да хванем и да пребием някого – „няма човек – има пари”. Това тук е една гора, през която казват нощем никой не смее да минава. Аз често минавам през нея. Тази овца която пред нас ходи, много смешно си върти дупето, хей, сладурче, разклати си бедрата. Трябва да си купим пиле. Къде сме, блядь, от тука как ще се приберем? А, всъщност няма страшно, това и без това си е моя квартал. Ето от тук ще си купим пиле.”
Заставаме пред пилетата на грил и мислим. Продавачът за малко да отнесе целия гняв на агитката на Спартак в лицето на Иля, защото е бутнал без да иска „един от нашите приятели от България”. Извинява се много пъти с усмивка. Иля се гаври с неговия акцент. Ние изобщо не разбираме какво ни пита. Питал ни бил колко пилета ще искаме. „Пят-Шест” му отговаря Иля със силно изкривен акцент като неговия. Взимаме едно. Бързо констатираме грешката си и от друг грил купуваме второ.
В този момент – прозрение: „Абе, тука около нас всички лавки само пилета на грил продават…”
Заставаме пред един подлез и ще чакаме още някакъв приятел на някого да се появи отнякъде, защото в момента бил еди-къде си. Вече просто не смогвам да следя детайлите.
Седим си и си чакаме замислени. По-хитрите от нас – т.е. двамата „приятели от България” държим пилетата в ръце да топлят, че все пак си е близо полунощ и далеч не е лято. Иля решава, че ще ни трябват жени. Отива при първата самотно отстояща и й обяснява да върви с нас. Появява се гаджето и от някъде и я спасява. Иля е възмутен „Я только хотел девочку помочь!”.
Преброява други четири и по негови изчисления четири е по-добре от една, нищо, че са на по 14. Да ги пита човек какво правят в квартала по това време, ама излизат отракани и Иля чак е доволен как са го разкарали.
„Какво стана с нашия човек, блядь?” „Няма връзка, сигурно е в метрото…”
След малко идват двама мазни симпатяги с бели якички под дънковите якета. Питат ни дали не сме виждали техните момичета – две такива хубавки, чернички. Щот’ ако не сме – жалко – хубави са. А могат и да ни запознаят с тях… Иля е възмутен – „Аз за секс не плащам!”. Ония стават на точки.
„Аре бе ко’ стана с тоя нашия?”
Появява се отнякъде ска-пънк бандата. Голяма радост, все пак с тях се разделихме преди почти половин час… Пак горещи прегръдки между Иля и близкостоящи. Обсъждат се сложни планове, дълбоко-философски и екзистенциални аспекти от живота, геополитическата обстановка.
Нашият човек се появява. Дълга раздяла с другите и така нататък.
Най-после се отправяме към въпросния апартамент към който тръгнахме преди няколко часа.
Стигаме леко вдървени от студ.
Всмукваме пилетата. Мазни ръце.
Обаче Федя е отворен. Него го знаем от България. Той вади бутилки ракия „Бургас 63”, коняк „Плиска” и „After Shock”. Никой не обръща внимание на последната. Ракията изпиваме за точно 2 наздравици. Все пак ракия, ракия, но се пие на екс тука. Иля доволно обяснява „Руска традиция!”
Минаваме на Джони. През това време нашите хора „готвят”. Хашиша е раздробен и готов да се пуши. Партито се мести на балкона. Там се пуши усърдно. Тъй като любезно съм отказал, на мен ми става скучно, а и уискито свърши. „Има ли още уиски?” питам. Федя с усмивка донася още един български шедьовър – „Савой Голдън Клуб Уиски”. С ужас установявам, че съм се прекарал жестоко, защото просто няма как да не изпием по едно, поне от любезност. Слава богу всички са готови напушени и почват да се дискутират отново важни теми. Нашият човек, дето го чакахме на студа (последно Тарас се казвал) излиза с предложение – той има покана от някакви жени в някакъв клуб, който бил много добър, само дето е на другия край на града…
Навихме се.
Докато се обуем и Иля вече е тръгнал. Слизаме пред входа, него го няма. Звъним му. Той вече е хванал гората, през която никой не може да мине. Оставаме 5 души. Идеално като за едно такси.
Тук правя кратко лирическо отклонение за да обясня, че в Москва всеки с кола може да се прояви като такси. Ако някой вдигне ръка, спира „цивилна” кола и след кратък пазарлък може да ви заведе докъдето искате. А може и да не ви заведе.
Вдигаме ръка. Никой не спира. Решаваме, че ще се държим по-прилично – т.е. докато един вдига ръка, другите да не се яхат на конче и да не се боричкат на пътя.
Спира Лада Самара. Без нищо да кажем се качваме петимата – класическата схема с четирима отзад. За любителите на статистиката, средната височина на групата е 181 см.
„Карай към другия край на града” „Недей бе, само до метрото ни заведи” „Към другия край!” „Не бе, ей тук спри на метрото”. Спира. Слизаме.
Пет минути по-късно: „Абе, някой плати ли му нещо?” „А, сега ще му и плащаме, нали му стиснахме ръката.”
Часът е 12:45. Метро има до 1:00.
Хващаме последния влак. Във вагона се танцува и се заснема нова версия на „Матрицата” с повече ефекти. Даже нагло се прекачваме и слизаме точно където трябва. Зад нас заключват метрото.
Ето сега започва голямо мотаене в кръг. Всеки, когото срещнем също ни пита за посоки. Клубът къде е, не е ясно. Купуваме си бира за утеха. А времето навън е тъй прекрасно.
Клубът сам се намира. Изведнъж.
Сега има сложен план. Наш Тарас ще ни вкарва един по един, че има и фейс и фешън контрол, а той все пак е поканен от някакви жени.
И някак си пак се озовахме на студа да чакаме същата тази особа, заради която веднъж вече бяхме мръзнали тази вечер.
Една бира по-късно, той се връща и докладва, че всъщност там е доста тъпо, а и няма да можем да влезем.
Внезапно всеки осъзнава, че планът има малък, на пръв поглед незначителен и все пак важен пропуск – „от тук нататък какво?”
Бърз анализ на ситуацията. Нашият доскорошен домакин няма нито една рубла. До неговия апартамент разстоянието е около 50 долара с импровизирано такси. Общежитията на „приятелите от България” са заключени от преди един час и ще си останат така до сутринта. Тарас има предложение за друг клуб. Всички са вече полу-изтрезнели и кисели. Тарас бива изпратен по дяволите. Българите заедно с доскорошния домакин, понастоящем банкрутирал се отправяме пеш към общежитията. Чрез сложна триангулация използвайки звездите на Кремъла, които светят в далечината изчислявам, че ще ни трябва не повече от час за да се дотътрим до заключения ни дом, ако не се губим много. Часът е 2:30.
По план стигаме до общежитията в 3:35. Заключени са. И много тъмни.
Значи ще се пие бира на някоя пейка до сутринта. Купуваме си това онова от денонощния до нас и сядаме на 3-звездна пейка с изглед към река Москва, Горки Парк, паметника на Петър Първи и Кремъла в далечината. Бързо осъзнаваме основния недостатък на плана ни – температурата на въздуха. Това особено важи за двамата ми другари по съдба, които нямат полари от Ред Рок. Явно ще трябва да се подслоним в някое денонощно заведение.
Сядаме в първото срещнато с идеята, че ще трябва да се убива време. Часът е 4.
Поръчваме си бира за по 8 долара всяка и започваме за я ближем мноого бавно. Поне сервитьорката е възможно най-благосклонна, доколкото може да бъде към такива като нас в такава ситуация.
Разговорът е вял, аз заспивам.
Предполагаемо, общежитията би трябвало да бъдат отворени в 6 часа.
Към пет и половина си плащаме с жаловит вид и се отправяме към общежитията с ясната идея да се примолим на охраната все пак да ни пусне. Стискаме палци да е на смяна „нашият човек”.
Натискаме звънеца.
Нищо.
Пак натискаме звънеца.
Нищо.
Получава се конфузна тишина.
Звъним по-настойчиво.
Светват лампи и се задава някаква сянка. Разпознаваме я и вече дишаме по-свободно. Нашият човек е.
Той ни поглежда невярващо. Разпознава ни. Но не отключва. Разглежда ни.
Ние стоим смирено.
„А защо сте с празни ръце?”
Един през друг му обясняваме, че нямаме пари, ама само да ни пусне до стаята и без това имаме подарък за него…
Пуска ни. Оказва се, че общежитията обикновено не се отварят по-рано от 7 часа сутринта.
Като си отключваме стаята и някак си с такова умиление си огледахме стаичката, която обикновено може единствено мизерия да излъчва, но сега таеше толкова топлина и уют…
На мен се падна честа да ходя да подкупвам охраната.
С бутилка „Асеновградски Мавруд”, който съвсем не беше предназначен за подарък точно на портиера, се отправих на долу. Там проведох сложен разговор на развален руски от моя страна и на завален руски и от двете страни. Излиянията бяха от виновния, че го подкупват в стил „Колко щяхте да загазите, ако не бях аз…”. Излиянията от моя страна бяха в стил „Е, ние сме иначе много свестни и затова такова хубаво вино ти подаряваме”.
Заспахме като заклани.
По обяд се събудих с мисълта, че много искам да споделя това си приключение в Москва…
обещавам да пиша когато си трябва. Освен това има шанс да ми стане по-добре, след като си споделя мъката 
Loading ...