Продължение от “Едно пътешествие в Непал”
и “Особености на Непалската национална действителност”
Ден 4
Алармата звъни. Наоколо е тъмно. Къде съм, защо звъни алармата? Ослушвам се отвъд досадния звук на телефона. От прозореца се дочува вдигане на ролетни щори, велосипедно подрънкване и свежа сутрешна глъчка… А, да – в Непал сме!
Време е за ставане, за да можем да тръгнем по-рано от града и да избегнем задръстванията, а и за да изпълним амбициозната програма.
Бърз душ. Оказва се студен. Чак по-късно ще мога да осмисля, че сутрешните душове тук винаги са студени, защото всички бойлери са на слънчеви батерии. Ицо също се размърдва в стаята и до минути сме готови с багажите във фоайето и събрани с цялата група бързичко се изнасяме по тясната уличка до най-близкото подобие на площадче, къде би могло да спре нашето бусче без напълно да блокира движението.
Междувременно, Скрежи беше твърдо решен да се снабди с китара за пътешествието, а тези които сме го чували да свири сме много силно „за”. Планът му е да вземе „под наем” китарата на рецепциониста нощна смяна. След кратки разговори и преговори, онзи я дава с усмивка, но поради слабите му познания по английски после гледа със смесени чувства и тъжни очи как китарата му отшумява надолу по стълбите вързана за една раница.
Чакаме. В Непал времето е разтегливо понятие. Това е единствената страна, чиято часова зона се различава не с кръгъл час, не даже и с половин, а с четвърт час от останалите часови зони. Местните се шегуват, че това е така, за да може като закъсняват с 15 минути, те да не се броят. И наистина, дори и за туристи не успяват непременно да спазват часовете на срещите.
Групичката започва да си търси отворени дюкянчета, откъдето да се купи кафе или някаква закуска. Но засега удряме на камък. Предполага се, че ако някакви си туристи са достатъчно луди да станат в 6 часа сутринта, едва ли ще им е до кафе.
Това, че бусчето се появява, далеч не значи, че тръгваме. По пътя за Покхара, знаем че ще направим 2-3 часов рафтинг по река Трисули. И сега местните организатори на рафтинга се суетят, защото чакат да им донесат обяда за групата.
Не издържаме и попъпляме в кафененцето до хотела, където изглежда да има кафе, а даже пише че и със закуска можеш да се уредиш. И възрастния собственик изглежда да е приключил със старателното метене.
Удивлението ни от това как се приготвя кафето е огромно. Въпросния възрастен мъж авторитетно преценява, че кафе-машината вече е загряла и може да направи кафе. Изважда бутилка от минерална вода, пълна с някаква кафява течност – оказва се че това е кафето. Сипва малко от него в една чаша. Долива малко вода. Оставя настрана. Сипва малко вода в едно джезве и я нагрява с пара от машината. Изсипва и нея в чашата. Чашата още малко се нагрява с парата от кафе-машината и… готово! Толкова е просто! Пък това, което наричам кафе-машина си е една истинска кафе-машина за еспресо. Защо не се ползва като такава – не знам. За непиещите кафе като мен е важно да се уредим със закуска. Още повече, че ще трябва да се гребе. Опциите са две – сандвич с яйца или сандвич с нещо като кашкавал. Поглеждам подозрително яйцата, които втори ден ги гледам, че стоят от седмица на тезгяха без хладилник. Избирам кашкавала. Започва безкраен ритуал на подгряване на малка фурничка, бавно мазане на всяка филийка и внимателно подреждане, на парченцата кашаквал. Е да, ама обядът е пристигнал и бусчето не чака, така че грабвам сандвича докъдето е стигнал и не успяваме да оползотворим загрятата фурничка.
Потегляме. След няколко интересни маневри излизаме на „околовръстното” на Катманду. Познава се, че пътят е важен, не по това, че е по-широк, защото не е, а по това, че е по-натоварен. Шофьорът ни информира, че ще трябва да спрем да заредим. Давам си сметка, че дотук не съм забелязал бензиностанция и се чудя дали някоя от големите вериги е успяла да се напъха и в тази страна. Отбиваме на бензиностанция. Тя представлява кална отбивка с две ръждиви и изстрадали колонки, стърчащи от калта и ламаринена барака наблизо, в която се виждат каси с Пепси и празни клетки на кокошки.
Малко след зареждането започва плавно изкачване извън града и в планината. Напускаме най-голямата долина в Хималаите – тази на Катманду. Появяват се и острите завои. Пътят става доста разбит, но нашата 11 местна Тойота стоически поема гмурканията в големите дупки.
Преминаваме и покрай пропускателен пункт с полицаи, но като ни виждат такива белички, даже не ни и спират – ясно е че сме туристи. Пътят се вие и леко се издига. И тъкмо свикваме с бавното пълзене по завоите с периодично подрусване и спираме.
Попаднали сме в задръстване. И нищо не може да се направи. Чака се търпеливо. Вероятно някой камион е закъсал по-напред, обяснява шофьорът.
Пак чакаме. Даже слизаме да се разтъпчем.
По някое време леко се раздвижва колоната и започва по малко да изпреварва авариралата ТАТА.
В началото всички сме удивени от гледката: пътят се вие в планината, преминаваме над огромни пропасти, покрай бързо препускащи води, които понякога минават и през самия път, подминаваме дълги, дълги въжени мостчета, които прекосяват гигантски падини на най-невероятни места.
Постепенно се свиква с гледката, а и пътуването е дълго.
Появява се и река Трисули, която бързо носи своите мощни кални води.
Стигаме и до нещо като крайпътно селце, от което ще тръгне нашето плаване по реката. Шегуваме се, че това е местната версия на Кресненските ханчета.
Навличаме неопрените, каските, спасителните жилетки и ни връчват по едно гребло. Започваме да се чудим за какво ни трябваше да се навличаме – жегата е неописуема а слънцето се провира и през гъстите корони на дърветата. Усеща се и леко нервно напрежение в участниците. Донасят и очукания каяк, с който ще ни придружава Чачи. Аз не съм убеден, че подобен плавателен съд е подходящ за бързи води, но Чачи преценява, че ще оцелее. Той си знае най-добре.
Заставаме на брега на водата. Отблизо реката изглежда още по-внушително. Непалският ни водач ни води инструктаж. Превеждаме си един на друг казаното.
Групичката нервно подпитва Чачи, който предната година вече е пускал участъка, дали има от какво да се притесняваме. Оказва се, че трасето е бързо, но има само един по-критичен участък с остър десен завой, където реката се мие в скали и е важно да се премине по идеалната линия, за да не ни изблъска в подмолите.
Качваме се на рафта с песни, усмивки и много снимки.
Още на първия бързей сме вече целите мокри, което е добра новина в жегата. На дванадесетата вълна Скрежи вече се оплаква защо все него го къпят. Двамата с него сме от двете страни най-отпред, но действително, по-често захождаме с десния борд (неговия) към вълните.
Неусетно стигаме и до опасния участък. Водачът уверено и умело насочва рафта. Даже дава команда да не се гребе и само управлява.
Страшното е отминало, наслаждаваме се на въжените мостчета отдолу, махаме на децата по брега, кикотим се.
Спираме. Оказва се, че за обяд. Сред нас за пръв път на рафт се качват Лори, Ценко и Ирена. Лори бодро разпитва гидовете за това дали има по-бурни и по-интересни реки, всички се радваме на придошлия адреналин.
След кратък обяд продължаваме.
По-трудната част е минала и водачът се старае да хваща всяка вълна.
Още на третия завой подхождаме към една доста прилична „пералня” и определено ми се струва, че не ни достига скорост.
„Гребиии!”
Водната дупка ни взе и загубихме хоризонта.
„Баланс!” Каквото и да значи. Вече гледам рафта отвисоко. Носът е стърчи далеч над водата, а хорада под мен падат един по един във водата. Част от секундата още и падам точно върху гребена на „пералнята”. Усещам засмукване, въртене и премятане. Стискам греблото. За миг в съзнанието ми изплува следната сцена:
На курс за рафтинг инструктори сме. Обучаващият Босненец Аце задава следния въфрос: „What do you do if you loose your paddle?” Тишина. Никой няма идея. „DON’T loose your paddle! NEVER loose your paddle!”
През цялото време съм с широко отворени очи и виждам калната вода около мен, разбъркана с въздушни балончета. Опитвам се да се ориентирам. Усещам че вече е по-тъмно, а над мен има други хора, които ме ритат неистово опитвайки се да изплуват. Седя и си чакам търпеливо. За съжаление не броя, та не знам колко време съм вече под водата, но всичко става за кратки секунди, а и още мога държа дъха си. Ама не за дълго, та побутнах който беше над мен, за да мога да се измъкна нагоре. Въртенето продължава, но изведнъж чувствам, че трябва да съм над водата. Но още е тъмно. Задържам още малко дъх и опипвам наоколо. Аха! Значи съм под захлупения рафт. Разтворих широко дробовете си и позволих на сладкия въздух да нахлуе. Няколко глътки и държейки се за страничното въже на рафта излязох на светло. Покатерих се отгоре на рафта и се огледах. Изглежда всички да са наоколо и над водата. Готов съм да преобръщам лодката. Непалският водач и той е готов. Е, нека си действа – все пак той води. Скочих обратно долу.
Пред нас се задава голям бързей с високи вълни. Дали ще успее да преобърне рафта и да се качим на рафта преди бързея? Ирена също е успяла да се качи отгоре на рафта, а водачът я моли да слезе, за да го преобърне. Тя не се връзва, гледа ме учудено. И аз я помолих… и тя слезе.
Вече сме в бързея. Преобръщат рафта. Изпуснахме се. Ценко държи Ирена над водата, но тя държи него под водата. Докопах се пак до страничното въже и се придърпах до тях и издърпах Ирена под мой контрол, стискайки я здраво за презрамката на жилетката. И така вълна след вълна. Бързеят ми се стори безкраен. Като се изкачвахме се опитвах да се оглеждам за другите. Мария още в началото изостана. Лори като видя бързея се откъсна от рафта и заплува към брега. Ицо беше наблизо. Скрежи малко ми се губи, но го бях видял да плува и диша, та съм спокоен. Чачи обикаляше с каяка и спасяваше.
Като преминаха малко вълните, водачът дръпна Ирена на борда и аз се покатерих и издърпах Ценко. Ицо също се беше покатерил и с водача смело направляваха рафта. Скрежев смело се набираше да ни настигне, но нашият рафт беше по-бърз. Опитах се да обясня на гида, че е най-добре да хванем първото обратно течение и там да спрем и да изчакаме другите да изтекат, но той само повтаряше “So sorry, so sorry!”.
Погледнах назад и какво да видя – Мария се беше покатерила на едни скали десет метра над водата. Замислих се как ли ще слезе от там. Най-после склонихме водача да спрем на десния бряг и изчакахме да се съберем. През това време покрай нас бодро преминаха два рафта с израелски туристи, които вече се къпеха за удоволствие.
Оказа се, че Скрежи се опитал да се качи на рафта, но гидът го пратил да си търси изгубеното гребло. Лори и Мария бяха доведени от Чачи на буксир.
Скоро след това приключи и цялото плаване. Смело се преоблякохме край пътя, скандализирайки преминаващите пътници по покривите на автобусите.
Потеглихме и прецених, че това е момента да отворим уискито от безмитния магазин. Скрежи пък извади китарата под наем и подрънкахме и попяхме, разказвахме си стотици вицове и така някак си преживяхме няколко задръствания и още часове прашен път. В задръстванията Мария напускаше буса възмутена от нашите просташки песни, но като тръгнехме все се авръщаше да изслуша края с отвращение…
И така пристигнахме в дългоочаквания град Покхара, който после никой не искаше да напуска. Влюбихме се в града още от първата ни среща с него, която премина с бира и пържоли с чесън…
Следва продължение…
Loading ...
